„Порочница”

Не смей да идваш в моя мъчен сън,

не ме оплитай в твоята омая.

На зла магия тъмно очертание да си

и сигурна в моята отдая.

 

 

Така засищаш всеки път

това неистово желание да обладаваш -

порочна ненаситница да си,

безмилостна, не можеш да прощаваш.

 

 

Не ме обричай мъчно вече

в този ад жесток да викам и да бягам.

Да бъда само мирен изпълнител на това,

което с мъка ще изстрадам.

 

 

Истинска не си и все пак толкова реална,

но губиш силуета, власт и величая

и ще мога този път да бъда -

какъвто трябваше – от сам началото до края.

Сърце

Сърцето ми –

то се събужда само от

обич, ласка и нежност,

както пустинната роза само от дъжд.

И както тя ще умре без капка копнежност,

то ще загине в

болка безкрайна, истински, само веднъж

 

 

Сърцето ми –

то се нуждае само от

радост, прегръдка и жар,

както скитника на трохата едничка доволен.

И както той ще загине без милостивия дар,

то ще умре в

обещание празно, с поглед лъжливо охолен.

 

 

Сърцето ми –

то се дерзае само от

тръпка, вълшебство, мечта,

както влюбен само от това – да се врича.

И докато той е тази щастлива сълза,

то завинаги ще е живо -

то ще обича.

Ти винаги си там

Минало-несъвършено

Как можеше да бъде всичко

лесно, сбъднато и идеално.

Нехаотично, предначертано с посока

без усилия и напън –

утопично, пасторално.

 

Как трябваше да бъдем страст

първични, диви, неукротими…

И не без теб, и не без мен.

Естествено взаимни –

един за друг неустоими.

 

Как би било безгрешно да грешим.

И да се викаме без думи,

с погледи превърнати в гласове.

Взряни, жадни,

но толкоз близо помежду ни.

 

Беше всичко само мисъл смела.

Несъответствие превърнато в блян.

Наивност, слепота и грешка.

живот измъчен,

по пода на съдбата разпилян.

alien vs. predator color

А трябваше ли

На Вальо и Анатолий

 

Един единствен изстрел

отекна в нощта…

За него ли бе той или за друг?

Онемяха в ехото заслушани и

всеки замълча…

 

Не трябваше така да става.

Това не е реалност.

Фалш, илюзия, лъжа.

Невъзможно е дори за миг да продължава…

 

Съдбата с присъда

върху им се стовари.

И защо реши да ги изпита?

Никой не можа

въпрос с отговор да изпревари.

Останаха с вятъра сами,

да търсят извора на тая мъка.

С пресъхнали гърла, дали

сбогуване с кръв ще стигне

на разлъка.

 

И болка водеща почти до смърт,

и душа изпълнена докрай с нея.

Бяха ли готови за това,

след нищожната възможност

и неравната борба?

Ако се спасят – ще полудеят.

 

И защо бе нужно?

За мъжество или разплата?

Или за подялбата на някоя душа?

Отговорът липсваше,

но над земята…

 

Това е невъзможна грешка.

И колко сигурни те бяха…

Толкова фатален край…

Да я поправят не успяха…

Апокалипто

Лед обвит в плът

Когато резултата имаш наготово

от амбиция, която си желала.

Когато без усилие – отново

получиш пак, дори не помечтала…

 

Какво ще искаш да очакваш -

следващия нов безинтерес?

Или тъга изкуствено оплакваш?

Толкова едва раздаваш днес…

 

Влияние над теб кое ще има –

поредната елементарна цел?

Та дори след грешка непростима

друг вината ти ще е поел…

 

С градената от теб следа

дали ще кривнеш в пътя неготов?

И не да жертваш своята съдба,

а сама да се усмихнеш – от любов…

“Човекът, природата и всичко останало…”

“Човекът, природата и всичко останало…”

Представи си приятелю, че имаш малък, но много отдалечен кът – извън суматохата, извън грозотата на целия забързан и злораден свят. И за реална представа, сравни го с най-отдалечената планета във Вселената, от която никой не се интересува, защото е безинтересна и която може да те скрие(или не може?).

А сега си представи, че това скривалище притежава и малка веранда, по която годините са оставили своя забележим отпечатък. Отпечатък, който я кара да изглежда толкова самотна – също като теб. И стол. Но когато сядаш на него не предполагаш, че ще има нещо, което да те изненада след всичко. Нещо толкова просто, естествено и красиво. Нещо, което безброй пъти е било пред теб, а ти безброй пъти не си забелязал. Защото не е имало нужда. Едно море. Всеобхватно, безпределно и естествено. Догарящо. Море с лица на есен.

Ти се поклащаш на своя стол, увит с единственото одеало. А очите ти се насълзяват от хладния вече вятър,  който навява толкова много неща – отминала радост, болка, самота, но най-вече спомени. Много спомени…

И в един момент, вперил поглед в тази красота, осъзнаваш, че сте само ти и тя. Толкова велика. Велика именно заради това, че не демонстрира колко е повече от теб, повече от всичко, а просто ти съчувства. И ти прави единствената истинска компания, която си имал някога. Толкова истинска и толкова тъжна…