Гледам непосилно в тавана
и там изниква твоя лик.
Дали от мен си призована
или беше по-преди от този миг?

Дали наистина съм те открил
или ти си дебнела с инстинкт от там?
Не съм ли спрямо теб сгрешил,
че си наивна, с милост или срам?

Едва сега се раждаш с великолепие, прекрасна.
Чрез метаморфоза се прераждаш в цел,
на чиято жертва съм сега подвластна -
пред очите ти не мога да съм смел.

Трови ме, хищнице, с отрова.
Забивай жилото си надълбоко в мен.
Но бъди за топлото сърце готова,
заспивайки, с любов ще бъда окрилен.

Ако никога не бях живял така -

да плувам в болка, да се давя в мъка…

Как щях да знам какво е самота,

да знам последствията от една ръзлъка.

И ако не подозирах колко сила има в мен…

Как щях да стигна до отсреща, до брега,

в парещия, никога несвършващ дълъг ден.

Достатъчна е тя - една от всички, единствена сълза.

От теб отронена, но искрено поне веднъж,

да знам, че смисълът все още съществува.

Тогава всичко мое безрезервно го задръж,

стига ми, че е за тебе и си струва.

И когато съм напълно променен,

как да не поема пътя - същият и нов…

Дори да виждам разликата с поглед заслепен,

да те приема пак в сърцето си ще съм готов.

Точно в този кратък миг съзнавам

колко приказна, неистинска дори.

Докъде реална си, не различавам

и как те виждам в сън, а ти не си.

В какво съзнанието те променя,

дали ще счупя този лик?

От реалността магията ти ме отнема,

без да имам сили за спасителния вик.

Облива ме ухание на първородност,

а дали наистина живея тук, в мига?

И ще имам ли за малко благосклонност

да вдишам блаженство от тебе - извора?

Но вече знам - на тебе се предавам,

целувам те от щастие, облян в сълзи.

Докато дишам, живота си ти подарявам -

в безкрайната любов за мен се прероди.

Доверие фалшиво аз ти подарих.

Доверие, което нищичко не струва.

И с него всичко провалих,

ако можеше въобще да съществува.

С думи глупави се изразих,

с които исках път да пропътувам.

Към твоето сърце красиво, но извих,

сега съм пътник и отплувам.

С постъпки подозрителни греших,

но в нощите не спирам да сънувам.

Богинята, която иска, може да прости

пои ме с вяра - не позволява да жадувам.

Забързаните хора с каменистите лица

съществуват в свят измислено реален.

В свят на подлости, но ироничен

и пак за тях съвсем нормален.

Те са със студените тела

и на хубавото - грозното лице.

Бродят в нещо като красота,

с размазан грим, с нечувстващо сърце.

Безлични кукли - ходещите мъртъвци,

от истината бягат, крият

същността на своите души.

Бързат в нечиста плът да я обвият.

А краят е спасение за тях.

В безкрайното пространство на смъртта -

виждат изход.

И свободни от сърцата, пълни с грях,

замира всичко в тишина.

Ти винаги си там - в сърцето ми. 

В утрото блажено и в залеза,

във всеки лист от календара

и през другите - окапващите, жълтите.

В забързаните дни и делници

и понякога в щастливите,

дори в мрачното дъждовно време,

в простичката радост на живота…

Ти винаги си там - в сърцето ми.

И с полъха на вятъра,

с греховните желания и сънища

и мъчните последствия от тях.

В смелите мечти отвътре,

но неизпълнени и никога неизразени

и в нуждите на сетивата.

Даже в най-обикновените усмивки,

даже в отлетелите моменти…

Ти винаги си там - в сърцето ми.

И във всеки дъх поет наново,

и във всичките молитви на света

за тебе бяха всичките.

В простата естественост на красотата

и в невинните сълзи,

и не в толкова невинните, в потоците.

И всеки миг напомнящ ми, че дишам,

всеки удар на сърцето…

Ти винаги си там - в него.

По разказ, който чух преди много години,
пресъздадох тази творба през призмата на
моя мироглед.
Идеята е наистина съдържателна и
показва един съществен проблем, който повечето хора имаме - недостатъчната любов.
Прекланям се пред нейния създател. 

Вървя самотен в тъмнината без цел, без посока, без това чувство, което всички искаме да изпитваме - любовта. Усещам се толкова празен и безсилен, отчаян от всичко, което ме заобикаля - една грозна, сива скука. Идва ми да изкрещя и да викам безкрайно дълго, докато всичко свърши…

Недалеч, в мрака, се прокрадна нещо. Да, нещо, което привлече блуждаещия ми, сломен поглед. Не можах да схвана, беше само за миг. Продължих унило. След няколко мига, обаче, тя просто се роди от чернотата. Светлина. И не заслепяваща, а малка светла искрица. Толкова невинна и чиста. И някак по своему красива - също като малка вълшебна фея. Стоеше сама в центъра на безкрайното пространство. И колко силна ми се стори. И пълна с живот. Да, тази малка и безразлична, навсякъде другаде, точка.

Приближих неочаквано развълнуван, сякаш срещах нещо необикновено и неземно. Чудех се как може да е толкова жизнена и игрива, сякаш всичко наоколо бе рай. Реших се да я докосна. Посегнах внимателно, много внимателно, защото ръката ми трепереше. Започнах да усещам толкова приятна топлина, сякаш изпадах в безтегловност. Приближавах се все повече и повече и изведнъж изтръпнах…

Опари ме толкова силно и изчезна така, както се беше появила. Защо ли? Какво и бях сторил и с какво бях жесток, та да отвърне тъй? Тази невинност. Изпадах все повече в недоумение, което прибавих към колекцията си от моите самота, неприязън, тъга…

Въпреки всичко срещата беше невероятна. Нещо толкова различно от това, което бях свикнал да приемам и усещам. Не да чувствам, а да усещам. Защото чувствата отдавна бяха закърнели.

И следващия път, когато видя отново моята малка фея, колкото и да боли, колкото и да ме изгаря, ще я притисна с две ръце точно до сърцето. За да може да го съживи за нещо, което не е кой знае какво, но все пак живот.

   Всеки човек мечтае. Всеки има мечта и я следва непрестанно - неговата пътеводна светлина. Той я търси навсякъде и във всичко. Но тя може да е точно пред него, без да я вижда или може да е дълбоко скрита и да я види само с един-единствен поглед…

   Малцина, обаче, през живота си я намират, а още по-малко от тях успяват да повярват в нея. Аз съвсем несъзнателно и без да искам я намерих. Не знам как, но я намерих. Усещането е като никое друго - то те кара да се чувстваш някак особено, някак не от общоприетия свят, някак извън сетивата, някак в друго измерение… Кара те да летиш и да вярваш, че можеш да стигнеш дори звездите. Това е, както хората казват, „да намериш смисъла на живота”, който и без това повечето смятат за напълно безсмислен. Може би защото не са Я открили. Или търсят смисъл в нещо друго. Или не…

   Не можете (моля се дано не всички) да разберете наистина какво е. Това е просто опиянение. Не те интересува нищо друго, освен Тя.

   Бих изживял още хиляди, дори милиони живота като този - кратки, но със сбъднати мечти. Това е наистина стойностно. Горд съм, щастлив съм, но най-вече съм жив, защото аз Я намерих.