лирично сътворена от една любов.

Естествена – и никому подвластна

наистина те чаках – дочуй ме като зов.

А молил съм се винаги като дете,

обичан да съм някога, поне веднъж.

Без болка нещо истинско да се даде

и как съм сричал думата „задръж”…

Чаровна си като замръзнала роса,

аз колко кланях се пред теб „олтар”.

Магията с мен единствено да пренеса -

това успях, дори с изкуство на резбар.

Е.

„Обичам те” – успяват ли да го покажат…?

Но аз наистина те обичам от първия момент, в който те видях. Дори не те огледах напълно, защото малко ми бе достатъчно, за да разбера всичко. Останалото е просто приказка.

Приказка, в която още живея, в която мога да мечтая, в която те имам без никакви ограничения.

Чакам развълнуван всеки твой поглед и усмивка, защото ми носят радост, но и успокоение, че те са само за мен.

А целувките, които ми даряваш всеки път – карат ме да стигам до границата на нормалното, дори отвъд… и само мисълта за тях дори ме влудява.

Прекрасна си, създадена си в рими. Творение от Бог си ти.

Засмееш ли се времето просто губи своето влияние върху нещата, защото всичко просто спира. Дори в миг. Дори за повече. Колко – зависи само от теб…

Ще мога ли някога да спра да те обичам и просто да останеш хубав спомен за мен, и единствено мисълта да припомня на сърцето нещо?

Ще успея ли – съмнявам се дълбоко в мене…

Ще забравя ли – едва ли…

Та ти си жива вътре в мен, толкова навътре, че не спирам да те гледам като огледало.

Еднакви сме всеки път когато се почувстваме.

„Обичам те” – вече поне малко усеща ли се…?

Маже и да не е със сърцето, но поне със сетивата да огледаш.

„Всичко” ще е малко да покаже, „завинаги” – безкрайно късо.

Затова любов прекрасна, ще те прегърна само… само за да те обичам…

Убиваха ме бавно и по малко – почти колкото да не усещам. Всички тези определения и думи обаче не можаха да убедят и да преборят съдбата – оказа се случайна съучастничка в последствие. За това да те покаже и в същото време да ме накара да погледна точно към теб.

Изглеждаше различна (естествено), как иначе щях да те забележа. И в същото време толкова обикновена и естествено красива. Точно толкова, колкото да ме плениш (щях да го разбера съвсем скоро).

Почти се присмях – това да се случва на мен. Разбира се не повярвах на нищо в тази нелепа ситуация.

Минаха дни, само дни на фона на дългите години.

Не знам в кой от тях започна всичко, не съм броил, но бяха достатъчни да ме събудят.

Успяха да ме накарат да повярвам, че наистина съществуваш любов.

Убедих се, че всяко чакане си заслужава – особено ако имаш мъничко късмет.

Дали бях докоснат определено или просто бях поредния в чакалнята с естествения ход на нещата. Мисля си, че със сигурност съм от първите (нали помните съдбата?), защото най-накрая наистина съм щастлив.

от всяка клетка… с лудост те желая.

Удавен от греха достатъчно изрично,

не искам и за миг дори да се покая.

Достигам там – в края на предела,

където страст безкрайна се заражда.

Щастливо жив , че ти си ме въвела –                           

политам…и небето нежно ме обгражда.

Дали ще мога тази птица да остана,

буден от ужасния тегобен плен?

Да летя над всичко, реещ да застана…

само ти любов бъди, минаваща през мен.

Сънувам бъдеще – на нас е посветено,

възможно е – в себе си съм го създал.

И всеки пречи ми напълно откровено,

но изход друг аз никога не съм мечтал…

Видя ли, че не съм неповторим?

Фалшивите искри догаряха помпозно -

не е достатъчен прикриващия грим.

И как очакваше, че съм роден за теб,

та аз за себе си съм непознат.

Ще мога ли дори да продължа напред

в реалния, но винаги измислен свят…

Лутам се в тълпа от мисли и загубен

оглеждам, за да търся изхода един.

Защо го чакам сам като прокуден -

прости ми нежност, греха неопростим…

Прегръщай ме дори студено и фалшиво.

Прегръщай ме с мойте недостатъци в мен.

Та аз познах те в себе си щастливо -

обичам те завинаги, дори несъвършен…

така безмерно да те заобикна?

Това е някаква магия сътворена,

такава е нали…?

Та ти изобщо в мен погледна ли,

преди към тебе да привикна…

Отчаяно да чу да съм те викал

и как отникъде дойде?

Реши, че някому си нужен –

познал си…

Жестоко е когато нямаш сили

да потеглиш, там нанякъде…

Успя все пак да си изкусен,

нима аплодисментите не пожела?

Актьор в театър псевдо-сътворим –

е този твоя…

С толкова декор от тънка хитрост,

изпита ли частица доброта…

Не искам вече и не мога,

отказала съм да те изтрия.

От моето съзнание така пленено -

ти тръгна ли…?

Кажи ми, моля те да зная,

всичко ако мога твое да попия…

крещи сърцето мое полудяло.

Пресипнало не може…

не, не може да престане.

Никога не бе видяло

друга като тебе и защо ли,

как само ще иска да остане…

Жадувам те…

изсъхнал съм до дъно в мен,

толкова дълбоко, че не виждам.

Живее ли растение без дъжд?

Позволиш ли да съм прероден,

от радост ще поплача,

как молил съм се – неведнъж…

Обричам те…

паднал молейки се на колене.

Завинаги да си щастлива

дори без мен, но нека да успяваш.

Заклевам никой да не го отнеме,

в своята душа да грееш,

защото само ти го заслужаваш…

всички бяха в нежна рима до един.

За друг не писах – не, неизмених ти,

мечтаех с теб единствено да съм делим.

Но как ще могат да те впечатлят

разни букви, драскани върху хартия…?

Ще могат ли дори да те изобразят

в твоята, пленяваща завинаги стихия…?

Какво различно мога да ти подаря,

какво ти липсва в досегашния живот?

Постигнала си всичко – уникалната жена,

към тебе трудно ми е да намеря вход. 

Остана още само нещо в забрава,

нещо никога неискащо да спре.

Вземи го, то не може да се подарява

само избра те – моето единствено сърце…