С какво да ти благодаря?

С подарък, цвете или много нежност?

Или чрез зидарската прилежност

със статуя висока да си извиня?

Или със силата на многохилядна поема

да те извая гордо и да те запазя?

И ако не мога, страшно ми е да не те погазя,

защото делото ми е да си непроменена.

За твоите стъпки постоянно отговорни

затова, че искаш, знаеш и го можеш.

Затова, че много пъти и за всичко се тревожиш,

също за решенията непокорни…

С които се доказваш, че си ти.

И за всичко много ти се възхищавам,

и с благодарността не се прощавам -

преклонен пред теб съм и …прости.

Тихо пристъпваш към мене,

тихо приемам те аз.

Но тежи ти, всъщност, цяла вселена

до болка издаващ компас.

Бягаш от всичко красиво,

бягаш – непресъхваща страст.

Никога на нещо щастливо

не допускаш да бъдеш под власт.

Изгаряш отвътре, тлееш едва.

Не приемаш за нищо,

не молиш, не стенеш, как и кога

да съществува различна съдба.

Тихо пристъпваш към мене,

тихо топя се и аз.

Но всъщност плача от радост,

защото избра мен в сетния час.

Родих се в утрото нежно

облят в сноп тишина.

Виждах смътно, в бъдеще

силует на красива мечта.

Прохождах с радост в душата,

наивник до краен предел,

предизвиквах дръзко съдбата

с една недокосната цел.

Чаках непорочен и дълго

и не вкусил човешката страст,

остарявах, самотен -

живеейки в нейната власт.

Едва накрая разкри ми

сред тъмен, мълчаливия свят.

Бил съм отначало обречен,

да бъда глух и завинаги сляп.

Когато гледам в дълбоките очи

разбирам защо съм искал да живея…

Защо съм чувал песен да звучи

и безкрайност силно да копнея.

Защо съм падал в тебе не нарочно.

Разбирам и защо летял съм в мечта,

в нещо чисто, непорочно.

Разбирам хиляди неща.

Но всичко „истинско” съм го бленувал,

всички тези стряскащи лъжи.

И заслужава ли си жертвата, когато съм робувал,

след само малко от това, което преживях дори.

Пробуждането веч е близо – знам,

но ще платя и таз цена.

Похарчил си душата грам по грам

не остана нищо веч, което да спася.

Самота!

Заслужено велика!

Цинична, епохална

и логична.

И колко силно те помита.

Като ураган.

Сърцата на слугите,

такива като теб и мен -

от съдбата поругани.

И ги открадва.

С тях отлита.

А ти си срутен, ползван

и захвърлян

всяка нощ.

В сън, в реалност –

сянката и веч те вплита.

                                                 Много дни и много нощи

скитам в паралелни  измерения

раждани и съществуващи в мен,

преследван от измислени творения.

В безкрай минути самота

спомени и бъдеще преплитат

и рисуват сенки,

демони и образи политат.

И света е мрак и е смътна доба

без взор един напред

забулен в мъгла  неясен шепот

няма изход никъде, но е и отвред.

И всичките изваяни несътворения

ме обгръщат с преграда

нежна, но и вечна

лично моя прокълната награда.