Чаках те с години. Времето загуби своята мярка с която ми показваше истинските размери на губеното през всичките тях. А бяха много и безкрайно дълги. Величина.
Убиваха ме бавно и по малко – почти колкото да не усещам. Всички тези определения и думи обаче не можаха да убедят и да преборят съдбата – оказа се случайна съучастничка в последствие. За това да те покаже и в същото време да ме накара да погледна точно към теб.
Изглеждаше различна (естествено), как иначе щях да те забележа. И в същото време толкова обикновена и естествено красива. Точно толкова, колкото да ме плениш (щях да го разбера съвсем скоро).
Почти се присмях – това да се случва на мен. Разбира се не повярвах на нищо в тази нелепа ситуация.
Минаха дни, само дни на фона на дългите години.
Не знам в кой от тях започна всичко, не съм броил, но бяха достатъчни да ме събудят.
Успяха да ме накарат да повярвам, че наистина съществуваш любов.
Убедих се, че всяко чакане си заслужава – особено ако имаш мъничко късмет.
Дали бях докоснат определено или просто бях поредния в чакалнята с естествения ход на нещата. Мисля си, че със сигурност съм от първите (нали помните съдбата?), защото най-накрая наистина съм щастлив.
