Неизвестност

Капка по капка изтичаш сигурно по мен
от самоединство на - на хиляди отделни думи,
толкова неузнаваемо ще бъда променен
остатъци с неизвестни рисуват образа ми.

И най-голямата от всичките е тя -
въпросителна самотна и непоколебима,
огледалото на моята оголена душа
от хилядите грешки дали е победима?

Загубеният може ли да опрощава -
отговор предполагаем и никога не е един,
без път един докрай да продължава,
без вяра да поглъща греха неопростим.

Ще следвам подчинено жаждата последна -
поток метежен давещ вече сигурно и мен,
ще пия невъзможната любов за мене неотредна,
без избор и без теб да съм предопределен.

Промяна

В мига, в който съм напълно покорен

трудно е да изразя с обикновени думи,

това което чувствам всеки земен ден -

хармония така прекрасна, сътворена помежду ни.

 

 

Ти - градивна част от вечната наслада,

аз - израснал с надежда за мига.

С какво заслужих тази истинска награда

победителят в мечтите, да спечели и сега.

 

 

Искам само да те къпя и поливам

в чисто бяла, снежна светлина,

да те търся всеки път и да те откривам

пак и пак с твойта проста красота.

 

 

Искрено да вярвам, че ще ме докосваш.

С истинско желание ще ме допираш.

Да не те измъчвам, нито пък да се износваш.

И да ти тежа не искам, нито пък да спираш.

 

 

И какво е истинското съвършенство на земята?

Нима не е доволната сълза от любовта,

която ми даряваш всеки път когато си съзрята.

Завършен съм накрая - от тук е само вечността…

Съди ме

Съди ме,

блъскай ме,

но остави ме…

 

Да крещя неистово копнея…

Разбираш ли, едничко е -

с всяка клетка

аз искам само да живея.

Дори за миг,

за “онази” задушаваща любов

да ме обвие,

зовящ я всеки с благослов.

И тогава нека, нека ме попие.

Ти само дръж сърце, изтрай

за малко…

(и теб, и себе си, и ние)

Пълзи със сетни сили,

но стигни до край.

 

Безброй тъги не те убиха,

та сега ли ще се предадеш,

когато имаш шанса да успееш.

И толкова лъжи не те раниха

(дали опитаха веднъж?).

Трябва само малко сили да налееш,

потока от желания задръж…

 

И можеш вече да ме съдиш,

да ме блъскаш

и да ме оставиш…

Но аз съм изживял копнежа.

Разбираш ли, едничкото -

с всяка клетка,

мога вече всичко да зарежа…

 

Бъдещ спомен

 

 В продължение на толкова години
те очаквах,

макар и нероден, макар и неживял,

време и пространство се преплитат,

в моя свят -

очакване завинаги прострял.

 

Сред мириси и образи те търсех - скрита,

но те намирах,

с толкова жени в теб се припознавах

и пътища чертаех и чертаех,

макар безкрайно

образът във всичко ти създавах.

 

Белязах те с мечти и трепети по мен

и те опазих

от най-ужасното в себе си и от света,

заличих следата на съзнанието да те забравя

и можех да те имам вечно -

отново и отново в съня.

 

Все още ти не си родена, но аз съм тук,

за да те чакам.

Химерно очертание в мисълта оставаш

до срещата единствена и съдбоносна,

а как отчаяно и нужно е

познанството в теб да предвещаваш.

 

Страданието ми е…

Страданието ми е мъка,

че те нямам.

Желанието неисказано е нищо

и не стига да избягам -

в твоя свят, в теб, във всичко.

И от себе си, и от страха, който в мен расте

и продължава

да ме помита не изцяло, а полека,

всяка част насочено да задушава.

 

Страданието ми е жал.

За спомените, миналото и разрухата

накрая.

За несъживимото сърце,

убито цялото в миг от мене цял.

И толкова достатъчна цена,

и толкова покварна

така в моите ръце.

И как не е достатъчно голяма тя.

 

Страданието ми е нужда.

За нещата, вършени в твое име,

толкова наситени със смисъл,

даряващи ме с дъх живителен и ме събуждат.

За всичко, преоткривано с твоя взор,

толкова невинен, сякаш моли: “Докосни ме!”.

И е нежен,

и ме вика нежно,

сякаш бях дете, но без призор.

 

 

Страданието ми е празнота.

Тъй необхватна, неспасяема и безвъзвратна.

И как отбягвах я,

и как я мразех,

и зовях я болест, и се виждах сам в самота.

Но всеки път ме водеше до нея,

всяко действие - до грешка.

Бях решил ръката да приема,

в крайна сметка аз спечелих -

страданието ми ме караше да полудея.

 

Може би

Може би животът е случаен.

Може и да е илюзия.

Но може и да е незнаен,

за този, който чувствата на другия

не вижда.

 

И тогава каквото, както и където

и да се роди, живее, разцъфти,

то ще бъде предварително заклето.

Без бъдеще, без път да продължи.

 

Но успей ли да прогледне,

какво ще иска да съзре?

Мъртва пепел или един живот?

И шанс на кое от двете ще даде.

 

Може би тогава животът да не е случаен.

Може и илюзия дори да не е,

но може за начало да е поне узнаен,

за този, който иска да живее.

Надежда

Няма да се крием вече зад заключена врата.

Няма да крещим, шептейки.

И не ще пълзим за нашата даденост в калта,

а изгрева ще срещаме с птиците, летейки.

 

 

Тези дни няма повече да се налага да мечтаем,

ще бъдем ние и на очакване не ще играем.

Тези дни изгревът ще блесне и ще тръгнем към съдбата,

повече не ще сгрешим, страхът ще е в краката.

 

 

Отчаяно не ще се молим пред многобройните олтари.

Отчаяно не ще си викаме: „Кураж - ще издържим!”.

Ще изкачиме най-високата от трудните камари,

за да извикаме „Успях!”, веч е лесно да продължим.

 

 

Тези дни няма повече да се налага да мечтаем,

ще бъдем ние, за нов живот основи ще копаем.

Тези дни залезът на слънцето ще ни приспива

и не ще е трудно да го разберем -

към вечната любов със сърцата си ще загребем.

Думи прости

Когато някога в дума споменавам о

отекваш в мен – бездънна яма,

отекваш там където даже ехото загива

от мен да търсиш изход невъзможно е и няма.

И когато някога в дума споменавам б

борбата е безкрайна и неравна,

борба на чувства с нелепата промяна.

И когато някога в дума споменавам и

изтривам си сълзите –

и горчиви, и за тебе, и прощални…

и как ще мога да живея в дните.

И когато някога в дума споменавам ч

чаровна си, така далечна и сияйна

частици хиляди преплетени в мен,

чакам те, а действително си толкова нетрайна.

И когато някога в дума споменавам а

аз исках да ти кажа толкова неща,

а бяха лесни, прости – все обикновени

аз исках, но останаха си неразбрани.

И когато някога в дума споменавам м

мразът смразяващ се наслагва

много и завинаги в заклетото сърце

можех да го топля, можех, можех, можех…

И когато някога в дума споменавам т

тревогите царе са – да признавам

от тук нататък просто неизбежни

тъжно ще ме мъчат да го съзнавам.

И когато някога в дума споменавам е

една е истината – мъка,

една е волята ми – да не бягам,

а бях причина за нежеланата от мен разлъка.

Възмездие

Дали ще дойде ден

и ти да дириш брод.

За да преминеш и да си спасен

от много страшен, грешен ход.

 

От стъпка не на време,

препънала и пратила те в калта.

С непоносимото за тебе бреме,

да бъдеш жертва на греха.

 

Да вярваш, че си истински виновен,

съсипвайки те удара на мисълта.

Участник в сблъсък тъй отровен,

овъзмезден да си над съвестта.

 

Дали ще дойде ден,

за втори истински живот.

Осмислил веч, но и изцелен,

да е пред теб спасителният брод.

Здравей, казвам се Валентин.

Ако искаш да почетеш поезия или просто да си загубиш малко време - това е твоята страница. Благодаря, че си влязъл, дори и по погрешка.

…А в същото време в миговете, кратките,
колко красота ни подминава и си отива.
Завинаги.
Колко кратко живеем - миг от вечност,
Малка песъчинка от дюна…