Не смей да идваш в моя мъчен сън,
не ме оплитай в твоята омая.
На зла магия тъмно очертание да си
и сигурна в моята отдая.
Така засищаш всеки път
това неистово желание да обладаваш -
порочна ненаситница да си,
безмилостна, не можеш да прощаваш.
Не ме обричай мъчно вече
в този ад жесток да викам и да бягам.
Да бъда само мирен изпълнител на това,
което с мъка ще изстрадам.
Истинска не си и все пак толкова реална,
но губиш силуета, власт и величая
и ще мога този път да бъда -
какъвто трябваше – от сам началото до края.
Публикувано в поезия | Leave a Comment »
Сърцето ми –
то се събужда само от
обич, ласка и нежност,
както пустинната роза само от дъжд.
И както тя ще умре без капка копнежност,
то ще загине в
болка безкрайна, истински, само веднъж
Сърцето ми –
то се нуждае само от
радост, прегръдка и жар,
както скитника на трохата едничка доволен.
И както той ще загине без милостивия дар,
то ще умре в
обещание празно, с поглед лъжливо охолен.
Сърцето ми –
то се дерзае само от
тръпка, вълшебство, мечта,
както влюбен само от това – да се врича.
И докато той е тази щастлива сълза,
то завинаги ще е живо -
то ще обича.
Публикувано в поезия | Leave a Comment »
Как можеше да бъде всичко
лесно, сбъднато и идеално.
Нехаотично, предначертано с посока
без усилия и напън –
утопично, пасторално.
Как трябваше да бъдем страст
първични, диви, неукротими…
И не без теб, и не без мен.
Естествено взаимни –
един за друг неустоими.
Как би било безгрешно да грешим.
И да се викаме без думи,
с погледи превърнати в гласове.
Взряни, жадни,
но толкоз близо помежду ни.
Беше всичко само мисъл смела.
Несъответствие превърнато в блян.
Наивност, слепота и грешка.
живот измъчен,
по пода на съдбата разпилян.
Публикувано в поезия | Leave a Comment »
На Вальо и Анатолий
Един единствен изстрел
отекна в нощта…
За него ли бе той или за друг?
Онемяха в ехото заслушани и
всеки замълча…
Не трябваше така да става.
Това не е реалност.
Фалш, илюзия, лъжа.
Невъзможно е дори за миг да продължава…
Съдбата с присъда
върху им се стовари.
И защо реши да ги изпита?
Никой не можа
въпрос с отговор да изпревари.
Останаха с вятъра сами,
да търсят извора на тая мъка.
С пресъхнали гърла, дали
сбогуване с кръв ще стигне
на разлъка.
И болка водеща почти до смърт,
и душа изпълнена докрай с нея.
Бяха ли готови за това,
след нищожната възможност
и неравната борба?
Ако се спасят – ще полудеят.
И защо бе нужно?
За мъжество или разплата?
Или за подялбата на някоя душа?
Отговорът липсваше,
но над земята…
Това е невъзможна грешка.
И колко сигурни те бяха…
Толкова фатален край…
Да я поправят не успяха…
Публикувано в поезия | Leave a Comment »
Когато резултата имаш наготово
от амбиция, която си желала.
Когато без усилие – отново
получиш пак, дори не помечтала…
Какво ще искаш да очакваш -
следващия нов безинтерес?
Или тъга изкуствено оплакваш?
Толкова едва раздаваш днес…
Влияние над теб кое ще има –
поредната елементарна цел?
Та дори след грешка непростима
друг вината ти ще е поел…
С градената от теб следа
дали ще кривнеш в пътя неготов?
И не да жертваш своята съдба,
а сама да се усмихнеш – от любов…
Публикувано в поезия | Leave a Comment »
